Мъжката самота

или какво се случи по пътя през прехода

След като рухна Берлинската стена на язовира на тоталитаризма, цяла Източна Европа бе потопена в придошлите околоплодни води на демокрацията. Наводневинето се прие като знамение, с възторг и опиянение от озона, посланик на благодатния дъжд. Най-отгоре, върху водните площи на разплисканата надежда крачеше като един нововъзкръснал върху Христос близкото Бъдеще. И повечето от нас, нормалните мъже, поискхме да го последваме. И всеки потъваше според Вярата си, поради което много бързо, на спринт, превзехме първите сто исторически метра водовървеж.

Западът ни аплодираше, Истокът се тресеше в гърчове, ние дишахме наркотика на свободата и живеехме на площада. Ние, младите мъже, бяхме енерегията на доброто и се почувствахме важни, значими, уверени, можещи, непоколебими и безусловни. Точно както се е чувствало мулето върху, което е бил възкачен Христос при влизането му в Йерусалим – то си е мислило, че наизлезлите люде с палмови клонки привестват него, а не онзи върху гърба му.

Ние бяхме мулетата на контрабандната демокрацията. Комунистите изнасяха револиции, капиталистите внасяха демокрации. Затова върху гърбовете ни на мулета се бе възкачила Лъжата. Тя се усмихваше с истинска усмивка. По-късно тази усмивка замяза на усмивчицата на Джокондата – на парализирана свобода. парализирана от своята недостатъчност, от самодостатъчност и от принципна безпомощност. Когато умирено от Чудото стъпихме за отдих на дъното бяхме мигом удавени в мощното обратно течение на тинята, тинята на най-масовата култура, която много скоро ни превърна от създатели и съучастници на Историята в консуматори и клиенти на глобалната пазарна икономика. Тинята на бездуховното, на нискочелото, на материализма, без да е по Маркс, завлече ни калния поток от масови хора, които на раменете си носят телевизори и някой друг мисли вместо тях. И най-пряката мисъл на този тип човече подобно на средния западен простак минава през отсечката между лакомата уста и алчното дебело черво.

Западът ни остави в ръцете на родните бандити, които заедно с елитните номенклатурчици, си легнаха комунисти и се събудиха капиталисти. И изведнъж се оказахме отново роби, този път икономически, а не политически, на довчерашните си идейни господари. От които вече зависеше дали ще ни дадат работа, хляб и вино за преживеем. Да оцелеем. Да си отгледаме децата и да си изпратим достойно родителите в гроба. Започна масовата приватизация, в която масите бяха остригани до кожа, подведени, употребени и изоставени. Идеализацията на Запада рухна. Срина се светът около нас. Отблизо Айфеловата кула се оказа отвратителна. И изведнъж се оказхаме съвършенно голи, уязмими, невъоръжени, съвършенто сами, излъгани, прекарани, изнасилени по време на оргията на Новото. Болката отминава, но срамът остава. Осъзнахме се като самотни самци, воини на позора, довели и възкачили чрез честно и откровено манипулирани избори Новият партньор на Стария свят.

Предстоеше ни незанайно какво. Нарекоха го Преход. Преход през какво и към какво? Преход откъде за къде? Завръщане към Пътя чрез безпътица? И вместо към Храма поехме по пътя за Европа. Сякаш се намираме в Азия. И трябва отново да извървим маршрута на прадедите си, които с меч и лъкове са отвоювали тези земи.

Мъжът на Прехода нямаше меч, от мечтата му остана само разрухата. Хиляди умраха приживе – надеждите ни девалвираха, инфлацията стопи мозъците ни, обещаната праведност, справедливост и човечност бяха набързо преоценени и предадени като старо желязо за претопяване. Стотици хиляди мъже се оказаха излишни като професия, като манталитет, като приспособимост, като липса на наглост, нахалство, безпардонност, като грубинщина и алчност. Мъжът на Прехода бе обезличен по сценарий, в който бе въведен. Самочувствието му бе сплескано, същността му на глава на семейството бе оскърбително засегната, чувството му за синовен дълг към родителите изместено от ужаса пред празните джобове.

Масовото стъписване напълни кръчмите. Стадното чувство ни затвори в опушените с евтини цагари овчарници. Други по цял дец гледаха впцепенено телевизия пред шише гроздова. Трети просто лежаха и се взираха в тавана на стаята си, с едно ухо залепено до телефона – дано някой звънне и му предложи някаква работа. Опасен е трудът на безработния – той създава изроди.

Според българската поговорка всяко чудо трае три дни – нашият Преход ни прегази за около 20 години. Лошо настроение, лоши храни, лошо храносмилане, лоши алкохоли, лоши цигари, но търпеливи и добри жени.

Мнозина мъже си отидоха безвреме – десети мои приятели и колеги бяха отпратени в Отвъдното. Инфаркти, мозъчни инсулти, взривен черен дроб, съзнателно самоунищожение, бягство от безпомощността, цикличност – от мания в депресия, от депресия в мания, нервно каране на автомобили, зловещи катастофи, перпендикулярно изстелване към скутите на Бога.

Цялата тази душевна вакханалия роди и носталгия по соца, базови сравнения на битовата основа, роди и желанието за реванш, огромен евроскептицизъм, тотално презрение към скучния и затлъстял мъж на уредения Запад.

Всеки се спасяваше, както може, от потъването в тинята. Мислителят анализираше случващото се, съпоставяше го с предишността и му стореше проекции. Смиреният се хвана за полите на жена си. По-късно повярва наистина в Бога и откри, че и без Преход всичко е преходно. Свободният избра не пътя към Храма, а пътя към Цитаделата на бизнеса и капитала. Заряза дом, баща и майка и ръгна да търси късмет си в Америка. Адаптивният реши да отвори в мазето си магазинче за хранителни стоки, а Романтичният извади картините си и почна да ги продава в градската градина. Мъжът Съпротива се записа в една от десетките партии и почна да прави политическа кариера. Скоро го изхърлиха от там, защото се оказа честен, почтен и безсребърен. Партиите, вдяна той, са търговски дружества за купуване и препродаване на демократични принципи и ценности.

Реалистът си намери работа по специалността и свързваше двата края. Безработният учител стана таксиметров шофьор. Изхърленият от завода инженер се сети, че може да свири на акордеон, сложи си черни очила, заприлича ва слепец и заразтяга меха пред подлеза на „Шератон”. Писателят започна да издава романите под чуждоезични, англосанксонски имена, но никой не ги купуваше. Представителят на работническата класа се завърна на село при самотната си майка – да й цепи дърва, да хвърля на кокошките семе, да чете безплатно вестник в пощата, да пие шльоковица и да се радва на чист въздух и чисто селски отношения. Бившият военен се усамоти във вилата си и започна да отглежда домати, краставици, зеле и картофи. Да мисли само за идващата тежка зима, за парите за парното и тока, да вари компоти и нелегална ракия. Хиляди ченгета, изхвърлени от полицията и Държавна сигурност станаха адвокати. Най-влиятелните и богатите им клиенти са криминалните типове, с които до вчера бяха от двете страни на барикадата. Стотици лекари зарязаха Хипократовата си клетва и се юрнаха да стават депутати, партийни дейци, градски съветници, впиха се като пиявици в гушата на болния от самозадоволяване политическси елит. Агрономите от държавния сектор отидоха да обслужват частния, собственост на бивщите селски партийни секретари. Местните квартални милиционери станаха портиери и въоръжена охрана на местните кредитни милионери, получили банкови заеми не по пътищата неведоми и божии.

Предприемчивите мъже вече карат нови коли, имат млади жени и достатъчно много пари за да се държат като мъже. Примирените свързват някак си двата края. Мислителят живее бедно, но стойностно. Според представите си за достойнство. Поетът стана журналист. Литературният критик преподава в провинциален университет. Повечето са улегнали и с бирени коремчета. лапат хапове за високо кръвно и по-често си говорят за болести, отколкото за жени и напивания. Пенсията е на космическо разстояние – а едва ли ще я доживеят. Не това е целта – целта е да изживеят нормално загубеното време. Да забравят пропуснатото и да посрещнат новите провокации на бита и битието. Да доизживеят остатъка от деня и остатъка от мрака – да го вдишат и издишат като хора зависими от всичко, но освободени от докараните и внушените им от участта комплекси. Да бъдат колкото се може повече личности. а не просто безлични лица на Прехода, обезобразил с безобразията си милиони невинни души. Както се казва визията на Радослав Желев, „Различни мъже, различни оръжия” .

Тази необявена война обаче е към края си. Примирието е подписано – страните ни вече са в Европейския съюз. Повече бандитски правителства са недопуостими. Повече опашки за хляб няма да има. Надяввам се и на повече законност и правов порядък. На повече прозрачност във всичко.

Умората обаче е разкатаваща – мъжкото общество е силно подозрително към подобен, макар и приложен оптимизъм. Синовете ни са скептични и прагматични, не вярват в щъркели. Слушат негърска музика и не се вълнуват от обществените процеси. Имат срещу себе си целия настръхнал свят, но те не го възприемат като враждебен. Знаят по-добре ангтлийски отколкото български, пишат на фонетичен алфавид, а не могат две думици да скрепят на клавиатурата на кирилица... Те нищо не подозират от днешността ни - ние сме затворена, но непрочетена страница от историята на собствения си живот, който се оказа исторически... Но на кой му пука от това?

Румен Леонидов

Лицето на Прехода са двете голи мъжки ръце на съвремието. Надявам се да не са вдигнати над главата в знак, че се предаваме, а да са отпечатък на отблъскващата сила върху която енергия се крепи целостта на света.

 

<<A-A-H! home